Паулу Коелю – биография, живот, творчество и други

Хронологично за произведенията, за които има информация: ( пълна хронология bg.wikipedia.org )

Събрал съм откъси от книгите на автора, цитати, описания и разкази за части от неговия живот за които е споменал в книгите си. Накратко – поглед върху творчеството и живота на автора, доколкото се намира информация за това в интернет. Не съм чел всичките му произведения, но от прочетеното съм доволен.

Интервю с Паулу Коелю

Дневникът на един маг

Когато поехме на поклонение, мислех, че осъ­ществявам една от най-големите мечти на моя­та младост. За мен ти бе магът Дон Хуан и аз из­живявах сагата на Кастанеда в търсене на не­обикновеното.

Но ти смело устоя на всичките ми опити да те превърна в герой, което направи връзката ни доста трудна. Така беше до момента, когато раз­брах, че необикновеното се намира на Пътя на обикновените хора. Днес това е най-ценното про­зрение в живота ми. То ми позволява да направя всичко и завинаги ще е с мен.

Заради това, че ми помогна да стигна до тази идея, която сега се опитвам да споделя с читате­лите си, книгата ми е посветена на теб, Петрус.

Алхимикът

„Алхимикът“ разказва за това, как всеки от нас има своя мисия и цел в живота, но мнозина не го осъзнават. Но най-важното, за което разкава, е за това, че трябва да правим добри дела за другите, защото самите ние не знаем какво ще бъде нашето съкровище и как ще го получим. Само ако следваме сърцето си, можем да достигнем до съкровището и да го получим.

Източник: bg.wikipedia.org

Край река Пиедра седнах и заплаках

Един испански мисионер бил на някакъв остров, къ­дето се срещнал с трима ацтекски жреци.

- Как се молите? – попитал отецът.

- Имаме само една молитва – отвърнал единият от аптеките. – Казваме: „Боже, в теб са трима, и ние сме трима. Смили се над нас!”

- Хубава молитва — казал мисионерът. — Но не е точ­но тази, в която Бог се вслушва. Ще ви науча на една много по-хубава.

Научил ги отецът на една католическа молитва и про­дължил евангелската си мисия. Няколко години по-къс­но, когато се връщал в Испания, корабът му минал край същия остров. От палубата отецът съзрял на брега три­мата жреци и им помахал.

В този миг и тримата тръгнали към него, вървейки по водата.

- Отче! Отче! – извикал един от тях, когато се добли­жил до кораба. – Кажи ни пак молитвата, в която се вслушва Бог, защото не можем да си я спомним!

- Тя не е толкова важна – отвърнал мисионерът, след като видял чудото. И помолил Бог да му прости, задето не е разбрал по-рано, че Той говори на всички езици.

Тази история разкрива онова, което искам да разкажа в „Край река Пиедра седнах и заплаках”. Рядко си дава­ме сметка, че сме заобиколени от Необикновеното. Край нас стават чудеса, Божиите поличби ни показват пътя, ангелите ни молят да ги чуем, но ние изобщо не им об­ръщаме внимание, тъй като са ни учили, че до Бог се стига само чрез определени изрази и правила. Не разби­раме, че Той е там, където Му отворят да влезе.

Традиционните религиозни практики са важни, поне­же чрез тях ние споделяме опита на дадена общност да се прекланя пред Бога и да се моли. Ала никога не бива да забравяме, че всъщност духовният опит се изразява най-вече чрез Любовта. А в Любовта правила не същест­вуват. Можем да се стремим да следваме наръчници, да контролираме сърцето си, да имаме изработена страте­гия на поведение, но всичко това е безсмислено. В край­на сметка решава сърцето и това, което то реши, е пра­вилното.

Всички ние сме го изпитвали през живота си. Всички ние в даден момент сме казвали през сълзи: „Страдам за­ради една любов, която не си струва.” Страдаме, защото мислим, че даваме повече, отколкото получаваме. Стра­даме, защото не признават любовта ни. Страдаме, защо­то не успяваме да наложим нашите собствени правила.

Страдаме неоснователно, защото любовта е в осно­вата на нашето израстване. Колкото повече обичаме, толкова повече духовен опит натрупваме. Боговдъхно-вените, в чиито души е горяла Любовта, са побеждавали всички предразсъдъци на епохата. Пеели са, смеели са се, молели са се на висок глас, танцували са, участвали са заедноjb това, което свети Павел е нарекъл „свещена лудост”. Радвали са се, защото който обича, вече е побе­дил света и не се страхува, че може да изгуби нещо. Ис­тинската любов е акт на пълно себеотдаване.

„Край река Пиедра седнах и заплаках” е книга за важ­ността на това себеотдаване. Пилар и нейният спътник са измислени личности, символизиращи безбройните конфликти, които не можем да избегнем по пътя към другото Аз. Рано или късно трябва да победим страхове­те си, защото духовното израстване се осъществява чрез всекидневното проявление на Любовта.

Монахът Томас Мертън е казал: „Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаме не значи да сто­рим някому добро, да му помагаме или да го закриляме. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния са­мо като обект, а себе си – като великодушни и мъдри хо­ра. Това няма нищо общо с любовта. Да обичаш означа­ва да се приобщиш към другия и да откриеш в него Бо­жията искра.”

Нека плачът на Пилар на брега на река Пиедра да ни води по пътя към това приобщаване.

Паулу Коелю

Петата планина.

Пред неизбежното някои се обезсърчават, други обаче стават по-силни, а най-мъдрите извличат поука.

В книгата ми „Алхимикът” главната теза се съдържа в следните ду­ми, които цар Мелхиседек отправя към пастира Сантяго: „Когато сил­но искаш нещо, цялата Вселена ти’съдейства, за да постигнеш жела­нието си.”

Безрезервно вярвам в това. Но докато следваме собствената си съдба, ние преминаваме през различни етапи, които изобщо не сме в състояние да разберем. Те винаги имат за цел да ни върнат отново към пътя на нашата Лична легенда, или по-точно да ни накарат да на­учим уроците, необходими, за да извървим собствената си съдба. Мога, струва ми се, да изразя по-добре това, което казвам, като опиша един епизод от живота си.

На 12 август 1979 г. си легнах с абсолютната увереност, че на трийсетгодишна възраст съм стигнал почти до върха на кариерата си като висш служител в грамофонната индустрия. Работех като худо­жествен директор на Си Би Ес за Бразилия и току-що ме бяха пока­нили да отида в САЩ, за да разговарям със собствениците на звуко­записната компания – те със сигурност щяха да ми предоставят въз­можност да осъществя всичко, което исках да постигна в моята об­ласт. Наистина, бях оставил на заден план голямата си мечта да бъ­да писател, но какво от това? В края на краищата животът в дейст­вителност беше много по-различен от това, което си бях предста­вял – в Бразилия човек не можеше да се издържа с писане.

Същата тази нощ взех едно решение и изоставих мечтата си: трябваше да се приспособя към обстоятелствата и да се възползвам от възможностите, които ми се предоставят. Ако сърцето ми започне­ше да си иска своето, винаги можех да го залъжа, съчинявайки текс­тове за песни или като пиша за някой вестник. Бях убеден впрочем, че животът ми е поел в друга, не по-малко вълнуваща посока и че ме очаква блестящо бъдеще в международните музикални компании.

Когато се събудих, по телефона ми се обади изпълнителният ди­ректор и ми каза, че съм уволнен, без да ми дава никакво обяснение. И въпреки че през следващите две години чуках на много врати, ни­кога повече не успях да си намеря работа в тази сфера.

След като написах „Петата планина”, се сетих за този епизод, а също и за други проявления на неизбежното в живота ми. Всеки път, когато се чувствах господар на положението, се случваше нещо, ко­ето ме връщаше там, откъдето бях тръгнал. Питах се защо. Дали пък не съм осъден да стигам близо до целта, без никога да пресека фи­налната линия? Дали пък Бог е толкова жесток, че да ми показва пал­мите на хоризонта само за да ме умори от жажда сред пустинята?

Много време ми бе необходимо, за да разбера, че не е точно та­ка. Има неща, които се случват в живота ни, за да ни върнат към ис­тинския път на нашата Лична легенда. Други изникват, за да можем да приложим всичко онова, което вече знаем, а трети се появяват, за да ни учат.

В книгата си „Дневникът на един маг” се опитах да покажа, че те­зи уроци невинаги са свързани с болка и страдание, стига човек да проявява дисциплина и внимание. Когато осъзнах това, почувствах се наистина благословен, но въпреки цялото си внимание и дисциплина не успях да си обясня някои трудни моменти, през които преминах.

Един от тези примери е събитието, което разказах по-горе: бях професионалист, полагах максимални усилия да дам най-доброто от себе си и имах идеи, които и сега ми се струват хубави. И неизбеж­ното се случи точно тогава, когато се чувствах най-сигурен и изпъл­нен с доверие. Мисля, че не съм единственият, преминал през подоб­но изпитание – неизбежното се е появявало в живота на всяко чо­вешко същество на Земята. Някои са се справяли с него, други не са успявали, но всички ние сме усещали как ни докосват крилете на не­щастието.

Коя е причината? За да си отговоря на този въпрос, се оставих Илия да ме води през дните и нощите на Акбар.

Воинът на светлината

Това е сборник със сентеции и кратки разсъждения върху тях. Писан е онлайн, като малко по малко е побликуван на един интернет сайт.

На С.И.Л., Карлус Идуарду Ранжел и Ан Кариер,

владеещи майсторството на строгостта и състраданието

Няма ученик по-горен от учителя си;

но всеки, след като се усъвършенства,

ще бъде като учителя си.

Лука, 6:40

Воинът на светлината знае, че някои моменти в живота се повтарят.

Често пъти се оказва пред същите проблеми и в същите ситуации, в които вече е попадал; и тогава се отчайва, мислейки, че е неспособен да продължи напред, след като за пореден път се е озовал в затруднено положение.

“Но аз вече минах през това!” – протестира той пред сърцето си.

“Минал си наистина, но не си го преодолял” – отвръща сърцето му.

И тогава воинът разбира, че тези негови преживявания са с една единствена цел: да го научат на неща, които той не иска да възприеме.

Вероника решава да умре

Демонът и сеньорита Прим

С „Демонът и сеньорита Прим” завършвам трилогия­та „И на седмия ден…”, съставена от „Край река Пиедра седнах и заплаках” (1994) и „Вероника решава да умре” (1998). Трите книги разказват за една седмица от живота на обикновени хора, които ненадейно се сблъскват с лю­бовта, смъртта и властта. Винаги съм вярвал, че дълбо­ките промени както у човека, така и в обществото настъп­ват в разстояние на съвсем кратки периоди от време. Ко­гато най-малко очакваме, животът ни отправя предизви­кателство, за да изпита смелостта ни и волята ни за про­мени. И в този миг няма никакъв смисъл да се преструва­ме, че нищо не се е случило, или да се оправдаваме, из­тъквайки, че още не сме готови.

Предизвикателството не чака. Животът не гледа назад. Една седмица е предостатъчна, за да решим дали да при­емем съдбата си, или не.

Буенос Айрес, август 2000 г.

Единайсет минути

Още един силен роман, който ни напомня, за това как любовта издържа и на най-големите изпитания, които ни поставя нашето съществуване, за да изгрее после с още по-голяма сила.

Захир

Зaxup се роди по време на моето собствено стран­стване по този свят между януари и юни 2004 г. Части от тази книга са написани в Париж, Сен Мартен (Франция), Мадрид, Барселона (Испания), Амстердам (Холандия), до­като пътувах из Белгия, в Алма Ата и в степта (Казахстан).

Искам да благодаря на моите издатели Ан и Ален Кари-ер, които се нагърбиха да съберат цялата информация от­носно френските закони, цитирани в книгата.

За пръв път прочетох за Банката за услуги в книгата на Том Улф Кладата на суетите. Книгата, която Естер про­чита и в която е разказана историята на Фриц и Ханс в То­кио, е Исмаил на Даниъл Куин. Мистикът, когото Мари ци­тира, когато изтъква колко е важно винаги да проявяваме бдителност, е Кенан Рифай. Повечето от диалозите на па­рижкото „племе” ми бяха предадени от членове на подоб­ни младежки групи. Някои от тях са публикували текстове­те си в интернет, но авторството им не може да бъде уста­новено.

Стиховете, които главният герой е научил в детството си и които си припомня в болницата (Когато нежеланата от хората пристигне…), са част от поемата Бъдни вечер на бразилския писател Мануел Бандейра. Някои от комен­тарите на Мари веднага след сцената, в която главният ге­рой отива на гарата, за да посрещне актьора, се родиха по време на един разговор с шведската актриса Агнета Сьо-дин. Въпреки че концепцията за забравянето на личната ис­тория е залегнала в много инициационни традиции, тя е Карлос Кастанеда. Законът на Янте е изложен от датския писател Аксел Сандемусе в новелата му Един бежанец надхвърля собствените си възможности.

Двама души – Дмитрий Воскобойников и Евгения Доцук, — с чието приятелство се гордея, ми помогнаха във всички постъпки, които трябваше да предприема, за да по­сетя Казахстан.

В Алма Ата имах възможността да срещна Имангали Тасмагамбетов, автор на книгата Кентаврите на великата степ и голям познавач на местната култура, който ми даде ценна информация за политическата и културната ситуация в Казахстан както в миналото, така и в настоящето. Благо­даря и на президента на републиката Нурсултан Назърбаев за топлото посрещане, като използвам случая да го поздра­вя за това, че не продължи ядрените опити в своята страна, въпреки че разполагаше с пялата необходима технология за целта, и взе решение да ликвидира ядрения арсенал.

И накрая трябва да кажа, че дължа голяма част от мои­те прекрасни преживявания в степта на трима души, които ме придружаваха и които проявиха голямо търпение: Кайсар Алимкулов, Дос (Досбол Касимов), художник с голям талант, който ме вдъхнови за създаването на героя със съ­щото име, появяващ се в края на книгата, и Мари Немировская, отначало само моя преводачка, а малко по-късно и моя приятелка.

Вещицата от Портобело

Ако тази статия Ви е харесала, препоръчвам Ви да погледнете и тази:

Ричард Бах – книги, интервю и цитати

Източници и връзки:

• Паулу Коелю – биография
• Книги за теглене и описания – изворите
• Книги за теглене спиралата
• wiki цитати
• Мъдрости от Паулу Коелю
• Приказка за мечтите – кратък разказ
• Интервю
• Официален сайт
• Официален блог
• Мултимедийно съдържание

Подобни статии

• Преследване на Щастието (2006) – филм по действителен случай (0)
• Подсъзнанието може всичко – Джон Кехоу (0)
• Наполеон Хил (2)
• Какво можем да правим управлявайки себе си? – Мениджмънт, развитие, успех. (0)
• Интервю, душата, светлината, Бог… (0)