Из едно писъмце – за затвора, любовта и свободата

„Така ти може би можеш да ми помогнеш да видя, кое от мен е броня и малко по малко и да го разбирам и да я свалям. С времето бронята се сраства с човека и може да дойде един момент, в който той да се отъждествява и с нея, сякаш е част от него, а всъщност тя го пази от света и го превръща в затвореник от света. Което едновременно е защита и затвор. Зад тънките стени на ума, защото са направени от въздух, затворен той там стои и чака нещо да се случи, изгубил той понякога надежда или лежащ нейде той в несвяст, тихичко си тананика с последна останала му надежда, че нещо може да се случи, да промени неговия малък свят, където той сам затворен си стои и чака някой ден нещо да се случи. А може би и слънцето да го навести, леко издигайки се и огрявайки къщурката му от въздух, която така добре го пази от света и която лежи там във неговия ум, така добре сраснала се с него, че смята я той за свой дом и вижда света през нейните прозорци, по които изписал е своята карта на реалността. Таз същата реалност там отвъд, отвъд неговата къща, която някога може би е познавал докато е гледал света през очите на любовта. Ала малко по малко започнал той да строи в ума си, своята къща, за да го предпази от бурите и ветровете на света. И къщата му превърнала се във собственият му затвор, превърнала се в наметало на него той самия, в собствения му ум, стои си там, като илюзия, която едновременно го пази и защитава, но също и поробва го понякога докрай. И все пак тази симбиоза позната е от векове и човечеството все строи къщи и затвори, за да се предпази, а после да се освободи. И тъй затворникът тук клет, опитва се да бъде той авантюрист и да събори малко по малко стените, които затварят го от живота, за да се почувства той отново жив, свободен и любящ. И с всеки удар по стената, за която той не е готов, усеща болка невероятна, макар и това да е единствения ход, за да разбере, че това е неговата броня, а не него той самия и почукването по стената, да е знакът на съдбата, че той затворник е и там и време му е да я разруши и още малко да се освободи. А доколко вярно е всичкото това, не знам, ала изля се сякаш истнина е тя и времето й е дошло. А болката е невероятна, може би просто защото, няма вероятна, ха та мери ли се тя, за да е вероятна. И все пак готов е той човека да посрещне нея, болката вестителка, която да му напомни, че има още път към свободата и готов е той за тази вест. Та може ли човек да привлече, нещо повече от онова, за което той готов е.

И все пак усмихвайки се пише, значи е така. Всичко е добре и време е за още малко свобода.“

Подобни статии:

• Секс по телефона – разказ
• За пътя, пътуването и целта в живота – разказ пътепис
• Разкази от Хорхе Букай – книги – Нека ти разкажа и Приказки за размисъл
• Поличби преди зазоряване
• Разказите на татко слон – 1-ва част