Сънуващият и свалените дуспехи

„Будният гледаше как двамата войни се карат. Те спореха с аргументи и носеха техните тежки дуспехи в битката. След време битката прераствала и в по тежи бойни действия и поражения, но това е друга история.

Детето – Будният гледаше сражението в кухнята, беше още малко дете, приемащо и обичащо, но не разбиращо защо двамата в кухнята, неговите майка и баща, се караха, спореха и надлъгваха кой е по-крив и кой е по-прав, а вместо това да не направят кой каквото има и както трябва и всичко да бъде както трябва. Това наистина беше тяхното бойно поле, на която се сражаваха ролите на актьорите, коя роля е по-права. Полето на което те се защитаваха и бореха. Изглеждащо толкова неразбираемо от страни, така непонятно в детските очи.

Детето нямало какво и как да им каже. Войните с нищо не показвали да могат да го приемат и разберат, какво може да им каже. Ако можеха да разбират простотата на нещата, както него, едва ли щяха да се карат и правят така, помисли си то. А те непрекъснато го доказваха с действието и поведението си. Та кой би послушал едно дете, след като така добре бяха влезли в ролите си, в които не се разбират и така добре ги играеха. Едва ли щяха да имат простотата на приемането за да го разберат, тогава вероятно щяха да имат тази простота един към друг и нямаше да играят тези роли, каза си детето.

И така какво можеше да направи то? Да изкача да порасне за да могат да го чуят, да се опита да ги разбере защо правят така, за да може да им обясни с думи, с които да го разберат. Да стане по-силен ако не го разберат и постъпят с него така, както правят един с друг – неразбиране, битки и номера за влияние, изплъзване и отвличане на вниманието.

И детето растеше и попиваше от тях и там някъде се изгуби и започна да играе своята роля за да оцелее в този свят.

Не разбра как и то сложи своите дуспехи, които да го пазят, но в спомените му някак се запази и някой ден изплува, че никой не е могъл да го разбере, а в такъв случай какво може да каже, на уши, които не са готови да го чуят. И то нямаше избор освен да живее в свят неприветлив, в който никой не го разбира. Сякаш си говореха на различни езици, понякога казвайки едно, но разбирайки друго. Звучи сякаш светът е еднакъв за всички и само будното дете, може да го види, стига да живее вътре в теб, докато за спящите войни той е различен срепод сънят от илюзии и представи в който живеят.

Вероятно били и те някога деца и тръгнали на пътешествие из света на възрастните за да се опитат да ги разберат и говорят с тях, но някакси изгубили се в своят сън и така и не успяли да се завърнат все още в реалността, забравили я и някъде вътре в себе си тяхната същност тихо нашепвайки им и чакаща някой ден да се събудят. Ала обвити от този сън от представи и заблуди, ако душата викне силно и актьорът не е готов да понесе истината, че не е ролята, която играе, така добре въплътил се и вживял се в нея, може да не издържи. Не е лесно цял живот да вярваш силно в една истина, да живееш според нея, да е станала част от теб и всичко, което правиш и да е толкова лесно да се освободиш от нея, когато истината просветне и се окаже, че си вярвал в една лъжа.

Още повече, че повечето хора живеят в сън изплетен от много представи за реалността. Представите не могат да бъдат нищо друго освен лъжи. Най-малкото защото светът се променя, а те остават същите, остарели, овехтяли, но вероятно все още така скъпи, ценни, близки, а понякога и единствената опора в „живота“ за ролята, която играят в този сън. И вероятно както не е толкова лесно да усетиш, че сънуваш през нощта, или когато многократно си повтаряш, че една представа е истина, тя може би се превръща в такава, поне лична в собственият ти сън и не е толкова лесно да се събудиш за реалността. Нали така казваме на дневният „сън“. И колко познато изглежда, да сънуваме през нощта и да не можем да се събудим, докато не умрем за сънят и не се събудим в реалността. А коя ли е реалността.

И да се върнем на детето, пораснало и играещо своята роля, може би успяло да му просветне, че сънува.

И какво ли би било сега за него, да се научи пак отново да приема, да свали старите дуспехи намъкнати толкова отдавна.

… край“

из „Приказки за пораснали деца“

Подобни статии:

• Няма подобни статии